Самооценката е важна част от структурата на личността и е до голяма степен определяща за това как се чувстваме, как се позиционираме във взаимоотношенията с останалите, какво постигаме и какво получаваме.
Ниската самооценка не винаги е разпознаваема на пръв поглед. Тя може да бъде видна в общуване и поведение, но може да бъде и замаскирана зад преекспонирано демонстриране на сила и увереност.
Самооценката се формира в детството като е силно повлияна от стила родителство, което се осъществява, както и от средата, в която детето израства. Авторитарното, пренебрежителното, както и свръхпротективното (свръхобгрижващо) възпитание предразполагат за формиране на ниска самооценка.
В своето развитие личността често неосъзнато я затвърждава, според позиционирането си във взаимоотношенията с другите и съответно обратната връзка, която получава от тях. Когато не проявяваме увереността да се заявим, често биваме неглижирани. Когато вярваме, че сме недостойни и не заслужаваме, често не сме ценени и не получаваме. Когато не сме убедени в силите и способностите си, съответно не постигаме желаното. Получава се един затворен кръг, подхранван от липсата на ценност към нас самите и неразбиране за реалните ни потенциал и способности.
Преодолимостта на този проблем е в идентифицирането му, т.е. осъзнаването – оценката, която имам за себе си не е реалистична и обективна. Промяната в мисловния модел, възприятие и поведение е пътят за изграждане на една по-реалистична и автентична представа за себе си и съответно за качеството на живота, който заслужаваме.