Как ниската самооценка определя живота ни

Защо не се ценим и уважаваме? Защо ни е трудно да поставяме граници, да казваме „не“, да си поставяме цели, които така силно желаем с мисълта, че сме неспособни или просто не заслужаваме? Защо стоим във взаимоотношения, в които не се чувстваме ценени и обичани или работим неща, които сякаш доброволно не сме избрали? Защо не изпитваме радост и удовлетворение в живота си, приемайки компромисът като непрекъснато естествено състояние?

Отговорите на тези въпроси до голяма степен биха били различни, в зависимост от конкретния човек, обективна реалност и специфики. Несъмнено един от факторите, който определя това как се чувстваме и какво преживяваме е нашата самооценката. Тя е съществена част от структурата на личността. Тя определя светоусещането ни за нас самите, за качествата, които притежаваме, за целите, които си поставяме, за начина, по който се позиционираме във взаимоотношенията с останалите, за способността, която имаме да се възстановим след неуспехи и разочарования, за това какво постигаме и това какво даваме и получаваме.

Ниската самооценка е пряк фактор, който често неосъзнато ни кара да занижаваме критериите си, да не ценим потребностите си, да не разпознаваме възможности, да не отчитаме адекватно потенциала си, да се примиряваме с нежелани избори и ситуации.

Тя може да бъде лесно разпознаваема в поведението на човека, но може да бъде и замаскирана чрез нездрав опит за преодоляването ѝ, като демонстративно поведение на сила и увереност. Както и да бъде проявена, ниската самооценка е необективна и изкривена представа за самите нас, която изнесена навън определя взаимоотношенията ни и с другите.

Самооценката се формира още в детска възраст и е пряко повлияна от стила родителство и средата, в която детето израства. При авторитарното, неглижиращото и свръхобгрижващото родителства риска да се развие ниска самооценка е висок. Въпреки техните специфики и различия, те водят до стопиране на възможността на детето за себеизява, формиране на увереност и ценност към самия себе си. Липсата на споделеност, неглижирането на детето, невъзможността му да се заяви, да бъде чуто и разбрано оформя представата му за себезначимост.

В израстването и по-нататъшното си развитие личността често неосъзнато я затвърждава, според позиционирането си във взаимоотношенията си с другите и обратната връзка, която получава от тях. Когато не проявяваме увереност да се заявим, често биваме неглижирани. Когато вярваме, че сме недостойни и не заслужаваме, често не сме ценени и не получаваме. Когато не познаваме способностите и потенциала си, съответно не постигаме желаното.

Така се получава един затворен кръг, в който ниската самооценка провокира определено отношение от другите и съответно то пък от своя страна я затвърждава – не се заявявам - не получавам - толкова мога и не заслужавам.

Когато говорим за ниската самооценка при даден човек, все пак трябва да сме наясно, че тя е част от съответни други негови специфики, отличаващи го от останалите. Казано по друг начин, универсалните закони са валидни толкова, колкото и това, което все пак ни прави различни. При всички положения, преодоляването на ниската самооценка минава на първо място през осъзнаването ѝ.

Осъзнаване без чувство за вина и с вътрешна мотивация за промяна е здравия път за преодоляването ѝ. Адекватната психологическа подкрепа би била професионалната обратната връзка и подадена ръка за излизането на пътя на удовлетворението.